Как да се бъркаме в чуждите работи

Описание

– Не те обвинявам, ако коледната тема ти е писнала колкото и на мен – рече приятелят ми Б., редактор на списание. – Веднага щом прогоня коледните броеве от мислите си и Коледа си отиде от редакцията, започва кошмарът в собствения ми дом. Моята мила съпруга спестява пари, за да ми купи скъп подарък, какъвто не искам. Ема пък ще ми връчи акварел, който е нарисувала сама. Винаги го прави. И в това не би имало нищо лошо, ако не очакваше да го окача в гостната. Виждал ли си някога акварелите на братовчедка ми Ема? – попита той.- Мисля, че да – отвърнах аз.- Няма какво да мислиш – отсече той гневно. – Те не са нещо, което човек може да забрави.Приятелят ми като че ли се обръщаше към целия Пикадили Съркьс.- Защо хората правят такива неща? – попита той. -Дори художниците любители трябва да притежават някакъв здрав разум. Не виждат ли какво става? У дома в коридора има една нейна картина. Окачих я там, защото светлината е по-слаба. Кръстила я е ‘Блян’. Ако я беше кръстила ‘Кошмар’, може би щях да схвана смисъла й.Попитах я откъде е почерпила идеята си и тя ми каза, че една вечер видяла такова небе в Норфък. Боже мой! Защо тогава не е затворила очи и не се е прибрала вкъщи, за да се скрие зад завесите? Ако аз бях видял такова небе в Норфък, щях да хвана първия влак за Лондон. Допускам, че бедното момиче не може да не вижда такива неща, но защо трябва да ги рисува?- Предполагам, че за някои хора рисуването е необходимост – вметнах аз.- Добре, но защо трябва на мен да подаряват работите си? – възкликна той. Не намерих никакъв подходящ отговор.Из едноименния разказ

– Не те обвинявам, ако коледната тема ти е писнала колкото и на мен – рече приятелят ми Б., редактор на списание. – Веднага щом прогоня коледните броеве от мислите си и Коледа си отиде от редакцията, започва кошмарът в собствения ми дом. Моята мила съпруга спестява пари, за да ми купи скъп подарък, какъвто не искам. Ема пък ще ми връчи акварел, който е нарисувала сама. Винаги го прави. И в това не би имало нищо лошо, ако не очакваше да го окача в гостната. Виждал ли си някога акварелите на братовчедка ми Ема? – попита той.- Мисля, че да – отвърнах аз.- Няма какво да мислиш – отсече той гневно. – Те не са нещо, което човек може да забрави.Приятелят ми като че ли се обръщаше към целия Пикадили Съркьс.- Защо хората правят такива неща? – попита той. -Дори художниците любители трябва да притежават някакъв здрав разум. Не виждат ли какво става? У дома в коридора има една нейна картина. Окачих я там, защото светлината е по-слаба. Кръстила я е ‘Блян’. Ако я беше кръстила ‘Кошмар’, може би щях да схвана смисъла й.Попитах я откъде е почерпила идеята си и тя ми каза, че една вечер видяла такова небе в Норфък. Боже мой! Защо тогава не е затворила очи и не се е прибрала вкъщи, за да се скрие зад завесите? Ако аз бях видял такова небе в Норфък, щях да хвана първия влак за Лондон. Допускам, че бедното момиче не може да не вижда такива неща, но защо трябва да ги рисува?- Предполагам, че за някои хора рисуването е необходимост – вметнах аз.- Добре, но защо трябва на мен да подаряват работите си? – възкликна той. Не намерих никакъв подходящ отговор.Из едноименния разказ