От самоуважението до егоизма

Описание

Да обичаш и цениш себе си – най-трудното от всички предизвикателства. От деца са ни учили, че да живеем за себе си, е аморално, да поставяме себе си на първо място – егоистично. Но нима обичта към другите не започва с обичта към себе си? Къде минава тънката граница между самоуважението и егоизма? Хорхе Букай ни кара да разсъждаваме заедно за стойността на самоуважението, за пагубното влияние на страха, за смазващото бреме на вината, за силата да отстояваме себе си. Може би, ако успеем да поемем отговорността за собствения си живот, ще направим първата и най-важна стъпка по пътя към самоуважението. Всеки процес на превръщането ни в личности, наясно със собствената си стойност, започва, когато открием колко е важно да поемем риска да сме истински. Да се приемем такива, каквито сме. Да прекратим конфликта със себе си, да не се укоряваме, че не сме такива, каквито другите желаят, да не се наказваме, че в момента не сме онези, които ни се иска да бъдем. Понякога най-хубавото, което може да ни се случи, е да не сме такива, каквито другите очакват от нас… Х. Букай

Excerpts

  Този е пейзажът, който си представям за наши­те разговори. Неслучайно си ги представям точно тук. Преди няколко години, когато реших да се установя в Испания – и по-точно в този град, оби­чах да прекарвам часове, седнал на някоя пейка на Балкона, да съзерцавам морето и да благода­ря на съдбата. Един следобед до мен се приближи млада жена, на чието лице се четеше явна изне­нада. Тя се усмихна, посочи ме с пръст и попита:

  – Букай? Вие сте Хорхе Букай, нали? Писате­лят?

 За първи път някой, който не беше арженти­нец, ме разпознаваше на улицата и се приближа­ваше да ме поздрави. Станах и подадох ръка. След като благодарих за похвалите, които изрече же­ната, тя ме попита дали може да ми зададе въпрос за нещо от книгата ми за самозависимостта, кое­то й се струвало неясно. Разбира се, аз се съгласих и прекарахме следващите два часа в разговор за моите идеи, за нейния живот, семейство, за детето, което очакваше, и за работата й. Щеше ми се да мога да изразя с думи огромното вълнение, което ме бе обзело. Винаги е много трудно да обясниш подобни незабравими моменти на някого, за кого­то предполагаш, че не ги е преживял. Избрах тази жена от спомена си, с която все още се срещам понякога, като събирателен образ на всички мои читатели. Представям си, че докато четеш тези страници, ти си тя. Въпросите, които ми задаваш по-нататък, и коментарите ти са нейните или на други хора, които, също като теб, са ме направи­ли – винаги съм го казвал – този, който съм.

 18

  – Била съм на много твои лекции и съм чела почти всички твои книги, ала винаги у мен се появява едно и също чувство: всичко, което Хорхе говори, е много хубаво и ясно, аз съм съгласна с повечето неща, но всичко е толкова трудно. Нещата не се случват еднакво за всички.

 -       Радвам се, че ми казваш колко е трудно.

 -     Защо?

 -  Защото да кажеш, че е трудно, означава да признаеш, че е възможно, а това според мен е на­предък. Коментарите, които навремето чувах за теориите си, варираха между „невъзможно’ до „нереално’… Ти казваш „трудно’ и това ми ха­ресва! В края на краищата какво лошо има в това, че е трудно? Може би е по-лесно да вървим по пъ­теката, по която вървят всички, и да изпълняваме безропотно онова, което ни повтарят, но те уверя­вам,че това неминуемо слага прът в колелото на развитието ни.

Ако се замислим как е протекла историята на човешкото познание, ще забележим, че във всяка област на знанието се е случило горе-долу едно и също. За да разбереш какво имам предвид, ще ти дам следния пример.

Разгледай тази рисунка.